Семейството на малкия беше средна класа и от време на време си позволявяше дори моренце или някоя екскурзия.Бащата работеше в склад на едро,а мама Данче беше библиотекарка.

  Стефчо беше средно послушно дете и имаше доста приятели.Случваше се да го поступа някой по – голям надувко,но това си беше в реда на нещата.Само с един съученик не дружеше и не беше единствен,то май никой не дружеше с такива деца.Седеше сам на чин,защото никой не искаше да седи до него.Идваше от дом за изоставени деца,а всички знаем какви са тези деца.Няма как да си добър и да те изоставят родителите ти.Сигурно е много лошо дете.Постоянно идваше с едни и същи дрехи,а обувките му едни такива износени,чак пръстите му се подаваха от огромните дупки.Децата му се подиграваха и често го тормозеха.Да,малкия Даниел не беше като другите деца.Израснал в дом,не познаващ майчина ласка,приятелство,домашен уют.Едно сираче ...където и да се намира.

  Стефчо не се заяждаше с него и по принцип не се заяждаше с никой,но днес заради неговия приятел реши да го направи.

-           -  Хей,вехтошар! – извика приятела на Стефчо.Кимна на другите,които сякаш едва чакаха и като хищници се нахвърлиха върху беззащитното дете.

-          -  Копеле,копеле,вехтошар – не спираха да викат всички,докато бедното дете не избяга просълзено от класната стая.

  Децата могат да са толкава жестоки.

  Първокласника се прибра доста уморен,все пак двата часа физическо си казаха думата,похапна, заспа дълбоко и  засънува..........

  Цялото семейство се намираха в семейния автомобил,цареше пълно мълчание и пътуваха занякъде.Но къде ли отиваха?Той постоянно питаше,но нямаше отговор,ясно виждаше само тъжните лица на мама и тати.Най – накрая спряха пред една поизоставена сграда и слязоха.Майка му го хвана за ръката и го поведе.Стефчо се спря и с ужас прочете полуизтрития надпис на сградата”Дом за изоставени деца...”.Неможеше да помръдне.Замръзна.

-           - Мамо,тате,какво става?Защо ме водите тук – с разтреперен глас едва продума детето.

-          -  Сине,настъпиха тежки времена и нямаме какво да ядем.Парите не стигат за нищо.Затова само временно те оставяме тук,докато се съвземем и баща ти си намери работа – продума прочувствено мама Данче.

-           - Но аз съм добър и обещавам да слушам много – разплака се Стефчо.

-           - Знам,сине,но не зависи от теб.Скоро ще те вземем вкъщи – заключи бащата.

  С пълни очи и разбито сърце малкото човече посрещна нощта.В стаята имаше още деца,но никой не говореше.Вече знаеше защо.Чакаха да дойдат да ги вземат.Не мигна цяла нощ,а малката главица щеше да се пръсне от мисли.На сутринта рано – рано влезе една госпожа,която им нареди да се приготвят за училище.Стефчо си огледа дрехите и направо се стресна.Носеше една стара ,изпокъсана риза,която мама Данче искаше да изхвърли отдавна,също толкова скъсани панталони и старите разпрани кецове,с които ритеше футбол в махалата.Нямаше раница,а една найлонова торбичка,в която пъхна химикала и поизвехтялата тетрадка.Още в двора на училището всички го гледаха странно.Присмиваха му се.Влезе в класната стая и седна на чина си,слава богу до него си седеше най – добрия му приятел.Най – накрая,каза си наум,сега нещата ще си дойдат на мястото,но...Момчето го изгледа пренебрежително и се премести.

-           - Чакай,но защо се премести?Нали си ми най – добрия приятел – едва продума Стефчо.

-           - Какъв приятел,бе,ти не си като нас.Виж се какъв си оръфан и жалък.Вехтошар.Вехтошар – завика момчето.

-           - Вехтошар,клошар,нещастник – викаха децата.  

  Малкия Стефчо се събуди с писък и с пълни очи.Чу ,че в кухнята се говори,затича се и с разплакани очи прегърна майка си.

-           - Мамо,нали няма да ме изоставите в дом за сираци.Не ме изоставяйте – хлипаше уплашеното дете.

-           - Сине,от къде ти дойде наум?Няма да те оставим никъде – успокяваше го мама Данче и го милваше по главичката.

  Цяла нощ не можаха да успокаят детенцето си мама Данче и тати Тони,но за сметка на това на сутринта сам се приготви за училище и за първи път тръгна без обичайното мрънкане.Тичешком влезе в класната стая и директо седна до сиречето Даниел.Той го погледна уплашено и сведе очи.

-           - Дани,аз съм Стефан и искам да съм ти най – добрия приятел.След училище отиваме у нас да ти покажа моето колело и ако искаш да го покараш.Имам и едни маратонки,малко са изтъркани,но....ако ги искаш,твои са – каза гордо малкия Стефан ,сякаш за да чуят и другите деца.

 Тогава се случи нещо прекрасно.Сирачето се усмихна така широко,че малкото му личице заприлича на слънце.Стефчо не го беше виждал никога усмихнат и доста се изненада.А си мислеше,че не се усмихва,защото е лош.То друга била причината.Не се усмихва,защото е тъжен.