Ужасната болка разкъса мислите на Алексанър и той се опита да отвори очи.Лека светлина навлезе в полуотворените очи,но вместо облекчение последва режеща болка в слепоочията.Опита да се овладее,притискайки главата си с ръце,но не успя дори да ги помръдне.Не ги усещаше.Не усещаше и краката си,а толкова искаше да избяга.Да бяга часове, докато остане без дъх.Въпреки болката отвори очи и ударите на сърцето му оглушиха тревогата.А реалността беше страшна.Александър лежеше на болнично легло,пробит от хиляди тръби и игли.Ръцете му бяха ампутирани до лактите,а краката до колената.Опита да изкрещи,но тръбата в гърлото му заглуши всеки звук.Застена,застена така силно,че въздуха изкрещя.Задушаваха го предпазните колани.Задърпа,заблъска,искаше да се освободи и да избяга от истината.Да избяга от истината.....
Вратата се отвори с трясък.
- - Д – р Ангелов?!Докторееее бързо!Пациентът в 21 стая е буден. - изкрещя медицинската сестра
Докторът влезе.Хвана пациента здраво за раменете и заговори:
- - Спокойно,спокойно!Да извадим тръбата.Издишай!Издишай!
Александър се задушаваше и се мяташе като риба на сухо.Ангелов извади тръбата и веднага сложи успокоително.Пациентът се отнесе и заспа.Сестрата махна ненужната апаратура и настигна главния лекар.
- - Д – р Ангелов,какво да правя?Този човек се събуди от кома след пет години.
- - Нека се събуди,Мария.И не махай предпазните колани.
Това събуждане,събуди и цялата болница.Всички заговориха за случая преди пет години.Как един млад мъж,прибирайки се от работа,се удря в паднало дърво и излита от пътя.Откриват го натрошен и с огромна дупка в черепа.Изненадващо бързо след операциите той идва на себе си,но не разпознава никой и говори несвързано.Накрая изпада в кома....до днес,неделя 26 януари 2012г.,когато се събуди с гръм и трясък.Всички го наричаха „изгубения”.
Когато влезе психиатърът Александър плачеше.
- - Дечицата ми!Елена,прости ми,мила!Божеее!
Стоновете му пак изпълниха празните болнични коридори.Психиатърът Иванов се изненада,че Александър се е събудил след пет години кома.Той седна до него и тихо го попита:
- - Господине,знаете ли кой ден сме?
Кръвясалите очи се вторачиха безмилостно в доктора и той потрепера.
- - Убих жена си,синовете си.Нямам ръце да се самоубия.Нямам крака да избягам.Аааааааа – изпищя с всичка сила и припадна.
§
Телефонът в къщата на семейство Иванови звънна.Елена Иванова приготвяше синовете си за училище
- .- Андрей,пази брат си.Александре,ако пак закъснееш,си наказан.Никаква телевизия!Ясно!
Тя затвори входната врата след децата и изтича да вдигне телефона.
- - Елена Иванова,кажете!
- - Госпожо....ммм,знам,че дадох дума,нооо ммм.Той се събуди!
- - По – дяволите!Казах да не безпокоите семейството ми!
Хвърли слушалката и отиде в банята.Ледената вода успокои ръцете и,но не и сърцето.Сега щеше да се овладее и да забрави всичко на мига.
§
Десет годишният Александър влезе в болницата.Макар да влизаше за стотен път,сърцето му щеше да избяга.Стигна до стая 21 и открехна познатата врата.Не очакваше.Срещна погледа на „изгубения” и замръзна.И двамата се гледаха и не помръдваха.
- - Кой си ти?
- - Ти,ттттти си буден?!
- - Кой,по дяволите си ти? – попита леко раздразнено пациента.
- . Аз,аз съм......- опита се да каже нещо детето,но рязко се обърна и излетя през вратата.
„Изгубеният” не разбра какво става,но се натъжи.Постоянно сънуваше семейството си,но никога не виждаше лицата им.Боже,беше забравила лицата,усмивките....и се опитваше,напрягаше да си спомни,но нищо.Заплака и не спря до сутринта.
След седмица непознатия посетител пак изненада Александър в болницата.Решително се приближи и каза:
- - Аз съм Александър.
- - Но,защо .....Кой те....?!
- - Искам да сме приятели.
- - Не те познавам.Кой си и защо идваш постоянно.
- - Аз те познавам и преди да заспиш бяхме приятели.
- - Ок!Значи сме адаши.Не те ли е страх от инвалид?Знаеш ли,че имах семейство? – усмихна се леко големия Александър.
Спомни си как с малкия му син всяка вечер брояха звездите.
- - Колко странно,нали!?И двамата се казваме Александър.Как се казваха синовете ти!?Помниш ли името на баща ти?
- - Махай се!Махай се! – не успя да се овладее „изгубения” и припадна.
Момчето избяга от болницата и плака часове.Прибра се по тъмно.Елена Иванова точно звънеше в полицията когато го видя.Беше готова да го пребие.Видя съсипаното лице на сина си и замръзна.
- - Сине,сине къде беше?
- - Всичко е изгубено,мамо!Край!
Детето падна в ръцете на майка си и заплака.
- - Какво е изгубено,сине?Какво? - Елена не успя да успокои сина си,а тревогата я убиваше.
Александър мисли цяла нощ.Знаеше какво остава да направи.Когато всички заспаха слезе в кухнята и се качи на масата.Там,в един тайник, майка му криеше ключа от кутията.Взе го и бързо се качи в спалната.Отключи.Първо се стресна леко.Грабна кутията и я скри под леглото.Беше готов.
Иванова реши да остави сина си удома за няколко дни.Отиде до магазина.Прибра се след час.Веднага се качи да го нагледа.Не беше в леглото.Претърси цялата къща.Качи се в колата и тръгна да го търси.
През входната врата на болницата влезе Александър с малка дървена кутия в ръка.Влезе в стая 21 и погледна пациента право в очите.Остави кутията на леглото и без да каже дума излезе.
„Изгубеният” се опита да я помръдне с тялото си,но не успя.Помръдна и се опита да се изправи.Кутията се претърколи,заедно с леглото и Александър падна на пода.Вещите от кутията се разпиляха.Той лежеше по корем и не можеше да помръдне.Опита да извика,но погледа му привлече снимка.На нея беше той с момчето,което идваше да го види.Нищо не разбираше.
Вратата се отвори и през нея влезе малкия Александър.
- - Ти,ти виждаш ли снимката.
- - Кога сме се снимали?Кога?Извикай някой де ме вдигне на леглото.Не мога да...Сам не мога.
- - Ти се казваш Александър Иванов.Баща ти се казваше Александър Иванов.Моето име е Александър Иванов.Подай ми ръка и се изправи – с разтреперан глас каза момчето.
- - Нямам ръце по – дяволите!Краката ми.....Какво искаш от мен – извика силно „изгубения”.
- - На рождения ми ден ти катастрофира....сам с колата.Не разпознаваше никой след операциите и изпадна в кома.
- - Боже!Колата...ти малък дявол.Аз убих семейството си.Убих.....- запелтечи Александър.
- - Ти беше сам в колата.Кой съм аз?Вземи снимката.
Изведнъж пред очите му, като филм,започнаха да прескачат картини.Децата.Болницата.Колата.
..............Беше в инвалидна количка.Доктор Иванов седеше до него.
- - Помниш ли как се казваш?Искаш ли да видиш семейството си?Познаваш ли някой от снимките? – Александър не можеше да помръдне и да говори.Сякаш нещо запълваше гърлото му.Сякаш нещо го държеше.Жена му идваше всеки ден и плачеше,но той не можеше да помръдне.
- - Има ли шанс да се съвземе?Ще се опомни ли някой ден? – попита през сълзи Елена Иванова.
- - Има огромни мозъчни поражения.В малките моменти на опомняне не разпознава никой и мисли,че е инвалид,който няма ръце и крака.
Елена се прибра и скри всичко в дръвена кутия.Заключи я и скри ключето.Забрави.Каза на големия син,че баща му е починал в катастрофата.Повече никога не проговори за това.Забрави една малка подробност.Малкия Александър видя всичко.Запомни.Цели пет години той ходеше в болницата всяка събота.Посещаваше баща си..................................................................
Когато Елена Иванова претърси всички възможни места и не го откри,отиде в училището.Намери големия си син и разтревожено заговори:
- Виждал ли си брат ти?Избягал е от нас.Вчера видях колко му е тежко.Скарал ли се е с някой?Проблеми в училище ли има? – питаше Елена през сълзи.
- - Маме,той,ттттой е в болницата.
- - Кккккакво говориш?Каква болница?
- - Да види тате.Ходи да вижда тате всяка събота.
- - Но,баща ти е....Той не може да помни.Беше само на ...- заговори несвързано майката.
- - Мамо,ние знаем всичко и аз не съм ходил,но брат ми каза,че ако го изоставим,ще ни забрави.
Елена се затича по коридора и почти не падна.Краката и се подкосиха.Болницата беше близо до училището и директо се запъти натам.Не помнеше как е влязла и как е стигнала.Видя Александър седнал на пода пред болничаната стая на баща си и прегърнал колене.
- - Хайде сине!Знам,че си ми обиден.Трябваше да не ти отнемам това право.Да си отиваме удома.– Елена взе Александър на ръце и го прегърна с всичка сила.
- - Аз му ги оставих,мамо.Нека не ни забравя.
- - Какво му остави?
- - Снимките....цялата малка дървена кутия.
Елена пусна сина си и тръгна към стаята.Краката и трепереха.Там беше любовта на живота и.Още се събуждаше сутрин и си представяше как я целува за добро утро преди да отиде на работа.Наричаше я „Слънчо”.Открехна вратата и влезе.Не смееше да повдигне глава да го погледне.
„Изгубеният” стискаше в собствените си ръце снимката на сина си.”Най – гордият баща!!!” – това пишеше на снимката.Когато видя Елена на вратата не успя да каже нищо.Само плачеше и я гледаше.Сълзите не успяваха да замъглят красивото и лице.Страх го беше да каже и дума.Не смееше да затвори очи.Искаше да извика от радост,да крещи и да ги прегърне,да ги вземе вътре в себе си и никога да не ги пусне.Плачеше.Плачеше и трепереше като лист.
- - Как се казваш? – с треперещ глас и пълни очи попита баща си малкия Александър.
- - Сине,сине...........!!!
Снежана Банева
Небето и адът са вътре в нас!
